Яна вървеше по калдъръмените улици на Созопол.

Яна walked along the cobblestone streets of Созопол.

Вятърът бе студен и бризът от морето пронизваше лицето ѝ.

The wind was cold, and the breeze from the sea pierced her face.

Макар да беше зима, малкият крайморски град оставаше чаровен с древната си история и уютните къщи.

Although it was winter, the small coastal town remained charming with its ancient history and cozy houses.

Тук беше дошла, за да изпълни важна задача.

She had come here to fulfill an important task.

Тя носеше урната на майка си плътно до сърцето си.

She carried her mother's urn close to her heart.

След смъртта на майка ѝ, Яна често усещаше празнота и вина.

After her mother's death, Яна often felt emptiness and guilt.

Не бяха изрекли всичко, което трябва.

They hadn't said everything they should have.

Майка ѝ обичаше морето, особено когато то беше диво и необуздано.

Her mother loved the sea, especially when it was wild and untamed.

Яна се надяваше, че чрез тази церемония ще намери мир.

Яна hoped that through this ceremony, she would find peace.

Яна достигна пристанището.

Яна reached the dock.

Гледаше далеч в хоризонта, където облаците-тежки и сиви- се събираха.

She looked far into the horizon where the clouds—heavy and gray—gathered.

Беше чувала, че именно в тези моменти морето било по-красиво.

She had heard that in these moments, the sea was most beautiful.

Чувстваше, че и майка ѝ мисли така.

She felt that her mother thought the same way.

Въздухът бе напрегнат от задаващата се буря.

The air was tense with the approaching storm.

Всеки трепет на вятъра караше сърцето ѝ да ускорява.

Every gust of wind made her heart race.

Но Яна бе решена.

But Яна was determined.

Това бе нейният момент, който не можеше повече да отлага.

This was her moment, which she could no longer postpone.

С треперещи ръце тя отиде до края на кея.

With trembling hands, she went to the edge of the pier.

Вълните се блъскаха в камъните, а солени пръски достигаха лицето ѝ.

The waves crashed against the stones, and salty sprays reached her face.

Яна отвори урната и започна да говори, думите излизаха с трепет.

Яна opened the urn and began to speak, the words coming out with a quiver.

"Мамо, съжалявам.

"Mom, I'm sorry...

Обичам те.

I love you."

"Когато разпръсна пепелта във водата, морето сякаш прие дарът ѝ.

When she scattered the ashes into the water, the sea seemed to accept her offering.

В този миг бурята започна да спира.

In that moment, the storm began to cease.

Облаците олекваха, а вятърът намаля.

The clouds lightened, and the wind subsided.

Яна се почувства по-спокойна.

Яна felt calmer.

Голяма тежест изчезна от плещите ѝ.

A great burden lifted from her shoulders.

Осъзна, че най-сетне е намерила начин да прости на себе си и да се свърже с обичта към майка си.

She realized that she had finally found a way to forgive herself and connect with the love for her mother.

Яна се обърна и тръгна обратно по калдъръмената улица, но този път сърцето ѝ бе леко.

Яна turned and walked back along the cobblestone street, but this time her heart was light.

Всяка крачка беше ново начало, стъпка към мир и приемане.

Every step was a new beginning, a step towards peace and acceptance.

Щеше да продължи живота си, знаейки, че споменът и любовта към майка ѝ ще останат завинаги в нея.

She would continue her life, knowing that the memory and love for her mother would remain forever within her.