В тихото утро на психиатричната болница, стъпките на никой не се чуваха, освен на сестра Елена, която бързаше да налее кафе за пациентите.

In the quiet morning of the psychiatric hospital, no footsteps could be heard except for those of Nurse Елена, who was hurrying to pour coffee for the patients.

Белите стени безмилостно отразяваха светлината от прозорците.

The white walls mercilessly reflected the light from the windows.

Николай седеше на леглото си, загледан в стената.

Николай sat on his bed, staring at the wall.

Душата му беше изпълнена с тъга и самота.

His soul was filled with sadness and loneliness.

Елена забеляза, че Николай е по-замислен от обичайното и се приближи нежно до него.

Елена noticed that Николай was more contemplative than usual and gently approached him.

"Добро утро, Николай.

"Good morning, Николай.

Как си днес?

How are you today?"

" - попита тя с усмивка.

she asked with a smile.

Николай вдигна очи, но не отвърна веднага.

Николай raised his eyes but did not respond immediately.

"Бих искал да изляза навън", изрече той тихо, почти колебливо.

"I would like to go outside," he uttered quietly, almost hesitantly.

След малко Елена уреди Николай да направи кратка разходка навън с надзор.

After a while, Елена arranged for Николай to take a short supervised walk outside.

Въздухът беше хладен, носещ аромата на есен.

The air was cool, carrying the scent of autumn.

Шумът отвън беше успокояващ, уличните звуци и шепот на листа.

The noise outside was soothing, with street sounds and the whisper of leaves.

Докато двамата вървяха, Николай зърна колоритен щанд с цветя отдалеч.

As the two walked, Николай spotted a colorful flower stand in the distance.

Цветовете на хризантемите блестяха в септемврийската светлина.

The colors of the chrysanthemums glistened in the September light.

Тези цветове привлякоха вниманието му.

These colors caught his attention.

Продавачът, с усмивка, ги приветства.

The vendor welcomed them with a smile.

"Хубави цветя, нали?

"Nice flowers, aren't they?"

", попита той.

he asked.

Николай само кимна, взирайки се в цветята.

Николай just nodded, gazing at the flowers.

Сестрата внимателно наблюдаваше Николай.

The nurse carefully observed Николай.

Видя как ръцете му се простират към едно от букетите.

She saw how his hands reached out for one of the bouquets.

Николай се поколеба, мислейки си: „Дали това ще ми донесе радост?

Николай hesitated, thinking to himself, "Will this bring me joy?

Струва ли си?

Is it worth it?"

“ Той пусна няколко монети в ръката на продавача и взе букета.

He dropped a few coins into the vendor's hand and took the bouquet.

Държейки цветята, Николай усети как топлина се разлива в сърцето му.

Holding the flowers, Николай felt warmth spreading through his heart.

Това беше малък жест, но му вдъхна нов дух на надежда.

It was a small gesture, but it breathed new spirit and hope into him.

Докато се връщаха вътре, Николай стисна ръцете около букета.

As they returned inside, Николай clutched the bouquet in his hands.

Това беше неговото малко утешение и надежда.

It was his little consolation and hope.

Когато стигнаха обратно в отделението, сестра Елена се обърна към него: "Ще се видим с Виктор днес, нали?

When they got back to the ward, Nurse Елена turned to him: "We'll see Виктор today, right?"

" Николай кимна с леко усмивка, чувствайки се по-гото́в да се срещне отново със стария си приятел.

Николай nodded with a slight smile, feeling more ready to meet his old friend again.

Този малък акт на смелост промени нещо вътре в него.

This small act of courage changed something inside him.

Беше стъпка напред към връщане на цветовете в живота му.

It was a step forward in bringing the colors back to his life.