Зеленото на рилските гори беше свежо и обнадеждаващо.

The greenness of the Рила forests was fresh and hopeful.

Веселин и Любомир вървяха по тесния път към манастира.

Веселин and Любомир were walking along the narrow path to the monastery.

Скромността и спокойствието на това място винаги привличаха Веселин.

The humility and tranquility of this place always attracted Веселин.

Беше краят на пролетта, а слънцето грееше меко над върховете на дърветата.

It was the end of spring, and the sun shone softly over the treetops.

Веселин беше тих и замислен, докато Любомир, с практичната си природа, се грижеше винаги да бъде близо до приятеля си.

Веселин was quiet and thoughtful, while Любомир, with his practical nature, always made sure to stay close to his friend.

Веселин търсеше утеха и яснота сред тези стари стени.

Веселин sought solace and clarity among these ancient walls.

Винаги бе така, когато посещаваха Рилския манастир.

It was always like this when they visited the Рила Monastery.

Внезапно, докато стигнаха до входа на манастира, Веселин спря.

Suddenly, as they reached the entrance of the monastery, Веселин stopped.

Усети тежест в гърдите и познатият ужас на астматичния пристъп го изненада.

He felt a heaviness in his chest and the familiar terror of an asthma attack took him by surprise.

Любомир веднага разбра какво се случва и се приближи към него, готов да помогне.

Любомир immediately understood what was happening and moved closer, ready to help.

Веселин погледна приятеля си нерешително.

Веселин looked at his friend hesitantly.

Част от него искаше да е сам, да се справи със себе си.

Part of him wanted to be alone, to deal with things by himself.

"Трябва да седнеш," каза Любомир, а в гласа му имаше загриженост.

"You need to sit down," said Любомир, concern in his voice.

"Имам инхалатор.

"I have an inhaler.

Помни, че не си сам.

Remember, you're not alone."

"Веселин се колебаеше, но топлината в погледа на Любомир го накара да преглътне гордостта си.

Веселин hesitated, but the warmth in Любомир's gaze made him swallow his pride.

Позволи му да го придружи до вътрешния двор на манастира.

He allowed him to accompany him to the inner courtyard of the monastery.

Там светлината беше меко разлята и въздухът – прохладен.

There, the light was softly diffused and the air was cool.

Пристъпът достигна своя връх, но с помощта на Любомир и инхалатора, той най-после си възвърна дишането.

The attack reached its peak, but with Любомир's help and the inhaler, he finally regained his breath.

Седнаха на една древна каменна пейка, обградени от спокойствие и тишина.

They sat on an ancient stone bench, surrounded by peace and silence.

Докато Веселин си поемаше дъх, осъзна колко важна беше помощта на Любомир.

As Веселин caught his breath, he realized how important Любомир's help was.

В този миг, той почувства не очаквана яснота, но не от спокойствието на манастира, а от същинската стойност на приятелството.

At that moment, he felt unexpected clarity, not from the tranquility of the monastery, but from the true value of friendship.

Любомир се усмихна, доволен, че всичко беше наред.

Любомир smiled, content that everything was okay.

"Понякога е нужно да приемем помощта на другите", каза той спокойно.

"Sometimes, we need to accept the help of others," he said calmly.

Веселин кимна, вече уверен, че не трябва да се справя сам.

Веселин nodded, now confident that he didn't have to handle everything on his own.

В тишината на манастира откри не само покой, но и уверение в силата на дружбата.

In the monastery's silence, he found not just peace, but assurance in the strength of friendship.